+359 876 130 019
office@sofiaplatform.org
25.06.2019

„Голямото завръщане“ – едно емоционално пътуване в спомените за т.нар. „Възродителен процес“

Между 18 и 20 юни 2019 г. над 150 ученици от 5 града участваха в изложба и серия от дискусии върху т.нар. „Възродителен процес“ в обезлюденото от „Голямата екскурзия“ село Орешари, община Крумовград. Изложбата „Голямото завръщане“ съчетава ланд-арт, инсталация и фотография и е дело на Байрям Байрямали със съдействието на фондация „Софийска платформа“. Проектът ни върна към съдбите на местните около годините между 1984 г. и 1989 г. Обектите, поставени в изложбата, са свързани с лични разкази, които Байрям събира през последните три години от пострадали от това историческо събитие. Изложбата бе последвана от интерактивни дискусии между учениците и историци и изследователи на периода. Предметите и историите предизвикаха тъга, съпричастност и вълнение сред младежите. Много от тях споделиха, че никога преди това не са участвали в толкова въздействащ и различен „урок по история“. Байрям Байрямали е визуален артист, родом от Хасково, България, на 22 години. Завършва документална фотография в University of the Arts London. Интересите му са свързани с репресиите на комунизма в България и последствията им в настоящето.
„Знам, че майка ми се е казвала Светла.“
Казва го 16-годишната дъщеря на въпросната Светла. Казва го констативно, без емоция. И тонът, и глаголното време звучат странно. Човек, който познаваш толкова добре, колкото майка си, обикновено „се казва“. В краен случай „се казваше“ – ако вече не е сред нас.
„Се е казвала…“ Така говорим за непознат, за човек от миналото, когото не сме срещали.
Всъщност минало неопределено време може би е най-подходящото, когато говорим за получилите нова идентичност и имена български турци в края на миналия век, защото те са именно такива – странници, непознати никому, дори на собствените им деца.
Непознати са, защото вече ги няма – Светла съществува само около четири години преди да ѝ бъде възстановено рожденото име, Селин. А и малко от днешните младежи се интересуват от опитите на социалистическия режим в страната да асимилира насилствено български граждани от турски, ромски, помашки и арменски произход – процес, който започва в средата на 80-те години и кулминира с принудителното изселване на 360 000 български турци през лятото на 1989 г., цинично наречено от режима „Голямата екскурзия“.
Почти всички мълчат по темата – изпиталите т.нар. Възродителен процес на гърба си предпочитат да не си спомнят, а учебниците по история от 11 клас съдържат един абзац за случилото се. Въпреки това Възродителният процес оставя дълбок отпечатък върху семейството на 22-годишния фотограф и изследовател от Хасково Байрям Байрямали. Както и върху семействата на много негови връстници. Майка му, баща му и техните семейства са сред стотиците хиляди български турци, на които управляващите дават 24 часа да напуснат къщите си през лятото на 1989 г. Това е последната ужасяваща фаза на асимилационната кампания, започнала през 1984 – 1985 г. с насилствена промяна на имената на между 800 000 и един милион български граждани от турски произход. Айше става Ася, Хасан – Асен, Байрям – Борис. Говоренето на турски език на публични места се е наказвало с глоба от 20 лв. (при цена на баничката от 10 стотинки), като забраната се е отнасяла и за носенето на потури, забрадки и други традиционни дрехи. И мъртвите не са пощадени: в много турски гробища надгробните плочи с имената на покойниците просто са премахнати или подменени с паметни надписи с български имена.
Десетки хиляди се завръщат в месеците и годините след „Голямата екскурзия“. Сред тях е и семейството на Байрям, което живее в Хасково. Преди няколко години Байрям започва да изследва Възродителния процес не само за да научи повече за семейната история, но и за да разбере къде е мястото днес на едно българско момче от турски произход, което обича страната си, въпреки че не винаги е добре прието от нея. За целта той интервюира членове на семейството си, изследва вестници и други документални свидетелства от периода, говори с историци и посещава обезлюдени села. Резултатът от проучванията му е арт инсталацията „Голямото завръщане“ – предметна и фотографска възстановка на историите на обикновени хора от Възродителния процес. Байрям разполага инсталацията в обезлюденото след 1989 г. родопско село Орешари, от което са останали само няколко разрушени къщи.
Между 18 и 20 юни над 150 гимназисти от цяла България посетиха инсталацията на Байрям, след което я обсъдиха с изследователи на периода като Момчил Методиев, Христо Панчугов, Ваня Иванова, Надежда Жекова и с модераторите от фондация Sofia Platform Луиза Славкова и Борислав Димитров. Организираните от „Софийска платформа“ дискусии имаха за цел да информират за престъпленията на българския социалистически режим, както и да започнат разговор за поуките, които трябва да направим от историята за наше съвремие – за това как трябва да живеем в общество на етнически, религиозни и социални различия.
С всяка ученическа група разговора започваше Байрям. Само няколко години по-голям от участниците, той разказа историята си на техния език – простичко, без драматизъм, с онази комбинация от смущение и убеденост, с която говори младостта. Останалото допълниха разрушените каменни зидове, портретите на негови родини и трогателните архивни кадри от „Голямата екскурзия“, листът хартия с надпис „Училище“ на мястото, където е било селското училище, но чиито следи са напълно заличени от настъпващата природа, звучащите паралелно българска и турска песни, които дразнеха с неблагозвучието си, но на моменти постигаха изненадваща хармония.
Може би е разбираемо, че някои от участниците не бяха готови за този разговор. Все пак част от тях научиха за асимилационната кампания на БКП срещу малцинствата в България едва миналата седмица. Други дойдоха напоени от убеждението, че нацията стои над отделния човек, особено ако той принадлежи на някакво малцинство. Няколко момчета си бяха сложили тениски с българския герб и надпис „Свобода или смърт“ – лозунга на освободителните войни от османско владичество. Едно момиче резюмира тяхното отношение с въпрос: „Те като са ни потурчвали по време на Османското иго, не са ли заслужили същото?“
Логиката на всички балкански междуособици през последните 140 години.
Емпатията към съдбата на обикновени хора все пак надделя и много от младежите споделиха, че са се почувствали „тъжни“, „шокирани“, „разстроени“ от разкритията. Омерзени от извършеното уж в името на нацията.
Това, че Байрям им разказа своята история, промени ли нещо? Може би не или поне не веднага. Сега обаче тези млади хора са малко по-информирани за онзи срамен момент от нашето близко минало. Момент, който е важно да не забравяме, особено днес – когато отново се надига вълна на нетолерантност към различията и езикът на омразата се използва все по-често от ултранационалистически и популистки партии и групировки.
Тези над 150 момчета и момичета чуха истории, различни от безумията, пласирани от националисти и популисти (които се въртят около тезата, че българските турци са някаква „пета колона“ на Турция в България), и научиха, че един български турчин може да обича България. Въпреки че тя често не го долюбва.
Слава богу изключения от правилото има. В Орешари чухме за добросъседство, приятелство и дори за любов между българи и турци.
В последния ден към групата ученици се присъедини двойка на средна възраст – етнически българи от град в Южна България със смесено население. Мълчаха по време на дискусиите, но накрая жената се доближи до нас и сподели, че най-добрата ѝ приятелка от детинство е била туркиня, Джамиле. После станала Деси. „Никога не я видях повече след 89-та“, каза тя и в гласа ѝ звучаха сълзи.
Мъжът също се престраши и ни разказа за разговор, на който е присъствал през 1989 г., в който военни цинично обсъждат дали да не изпратят „екскурзиантите“ под съпровода на духов оркестър. Личеше му, че иска да се отърси от товара на дочутото и да се извини за привилегированата си позиция, дала му достъп до тази информация.
Може би всеки взе от преживяното нещо различно, но всички видяха България през погледа на Байрям и получиха малък урок по родолюбие. Байрям обича страната си, въпреки че тя не винаги го приема такъв, какъвто е. „Защо?“ пита се той. „Защо обичам онова място на преход между комунизъм и капитализъм, на границата на Запада и на Изтока, онова място, където не съм достатъчно българин, нито достатъчно турчин?“
Байрям разказва как един ден, разхождайки се, размишлява именно над този въпрос и среща възрастен човек, който го поздравява със „Селям алейкум“, досетил се, че е турчин заради шалварите и палестинския шал, с които младежът е облечен. Дядото му дава ябълка. „Хапни, момчето ми“, казва му с усмивка. И Байрям осъзнава защо обича България. Защото неговата България е страна „на нефиксираните идентичности, на постоянните миграции, на език пълен с турски чуждици, на смесени бракове, на граници без железни бариери, на минувачи, които подават ябълки, на българи, на турци, на роми, на арменци, на помаци, на евреи.“
Това е и моята и твоята България. България, която, ако не се научим да живеем заедно и да поделяме ябълките си – да се грижим един за друг, е обречена да повтаря грешките от миналото.
Статията написа Силвия Зарева, директор „Публикации“, Фондация „Америка за България“
Назад
Сайтът на „Софийска платформа“ използва бисквитки, включително и бисквитки от трети страни. Ползвайки уебсайта Вие се съгласятвате с използването на бисквитки. Приемам